Авъл Гелий (около 125 г. – след 180 г.) – латински писател, по всяка вероятност роден, и със сигурност израсъл, в Рим. По-късно обучавал се в Атина. След завръщането си в Рим се установил като практикуващ юрист. Станал известен с книгата си „Атически нощи”, в която събрал фрагменти от творби на много автори, третиращи въпроси на философията, правото, историята, религията, граматиката, морала, политиката, педагогиката и прочее.
В увода към своята пространна антология, Авъл Гелий изрично ще отбележи:
„...самият аз съм работил до съсипване през всички откраднати от задълженията ми късчета спокойствие, разгърнал съм и съм прегледал купища свитъци, но съм отделил нищожна част от тях – и то само такива, които със своята стегнатост (...) биха могли да възбудя у даровитите и будни души стремеж към почтени знания и влечение към полезните изкуства или пък да предпазят хората (...) от едно срамно и достойно само за недодяланите люде незнание на слово и събития”.
Лакедемонецът Хилон – единият от седемте най-прочути мъдреци, чието име можем да открием в книгите, донесли спомена за живота и деянията на видните мъже от миналото – бил вече в края на своя живот и почувствал наближаването на смъртта, когато се обърнал към наобиколилите го приятели с приблизително следните думи:
„Много нещо съм рекъл и сторил през моя дълъг и бурен живот и няма за какво да се разкайвам – дано съдбата даде вие сами да се убедите в това. Дори в този момент аз съм уверен, че не съм извършил нищо такова, споменът от което да ми причинява болка. Ала има един-единствен случай, за който все още се колебая дали съм постъпил правилно или не.
Случи се така, че аз и още двама мои съграждани бяхме съдии по углавно дело, а подсъдимият ми беше приятел. Законът изискваше от нас да осъдим човека. Следователно или приятелят ми щеше да се прости с живота си, или законът щеше да бъде потъпкан. Дълго си блъсках главата как да открия лек за тоя объркан случай. Накрая реших, че в сравнение с всичко друго има един поносим изход и аз го използвах: самият аз тихомълком гласувах за осъждането на приятеля ми, а останалите съдии убедих да го оправдаят. Така аз не наруших моя дълг и на приятел, и на съдия. Тази ми постъпка ужасно ми тежи и ме кара да се боя, че навярно съм бил вероломен и че съм постъпил незаконно, задето при едни и същи обстоятелства, в едно и също време и при съвместна дейност съм се съобразил с най-доброто за мен, а точно обратното съм посъветвал да сторят другите.”
Ето че дори прочутият с мъдростта си Хилон се е колебаел докъде може да отиде против закона и правото заради приятеля си и това му съмнение е стягало душата му до самия край на неговия живот; а след него много други поклонници на философията (ако съдим по написаното в техните книги) са изследвали твърде грижливо и твърде съвестно – нека си послужа с тези думи:
„дали трябва да помагаме на приятеля си в ущърб на справедливостта, доколко и как”.
Това означава, че тези хора са се питали дали понякога човек може да отиде против закона и обичая заради приятеля си, а освен това – в какви случаи и до каква степен.
Този въпрос е бил обсъждан, както казах, от много философи, но като че ли най-усърдно от Теофраст – един изключително добросъвестен в перипатетичната философия човек – и неговите размисли се намират, ако правилно си спомням, в първата книга на труда му „За приятелството”. Изглежда, точно тази книга е познавал Марк Тулий Цицерон, когато е съчинявал своя трактат „За приятелството”. Впрочем, той е заимствал и други мисли, които е сметнал за нужно, защото са били в съгласие с неговото дарование и дар-слово, и ги е нагодил към своите виждания по най-подходящия и правилен начин. Подминал е обаче небрежно и набързо най-трудното място, обяснение на което – вече споменах – са търсили немалко хора, без да изложи дори това, което у Теофраст е обмислено и претеглено. Избягнал е мъчителния и, бих казал, опак нрав на този въпрос, а е отбелязал с няколко думи само най-същественото. Прилагам обясненията на Цицерон за онези, които биха искали да помислят отново над тях:
„И тъй, струва ми се, че можем да определим следните граници на приятелството: ако нравите на двама приятели са безупречни, между тях трябва да съществува единство във всички постъпки, решения, желания – единство, непознаващо изключенията, стигащо в някои случаи дори до крайности; ако при някакво премеждие например единият трябва да подкрепи не особено справедлива постъпка на другия и от тази подкрепа да зависи било животът, било доброто име на приятеля, той има право да се отклони от правилния път, стига само да не извърши голямо безчестие и беззаконие. Има граница, докъдето приятелството може да ни даде прошка.”
„Когато от нашата подкрепа, казва Цицерон, зависи било животът, било името на приятеля ни, ние трябва да свърнем от верния път, та ако ще да го подпомогнем в несправедливо дело.”
Но в каква посока може да бъде това отклонение, от какъв характер – нарушението при нашата подкрепа, колко несправедлива – каузата на приятеля ни, това Цицерон не казва. Каква ще е тогава ползата да зная, че при подобна опасност, надвиснала над приятеля ми – ала при условия, че не ще последва голямо безчестие – аз ще трябва да се отбия от правия път, ако наред с това не ме научи кое безчестие смята за голямо и докъде е редно да стигна, щом веднъж съм кривнал от пътя?
„Има граница, докъдето приятелството може да ни даде прошка.”
Ами нали точно на това най-много трябва да се учим и точно за това най-малко говорят онези, които ни учат – къде е, каква е тая граница, след чието преминаване приятелството вече не може да ни даде прошка. Прочутият мъдрец Хилон, за когото стана дума малко по-горе, се е отклонил от правия път, за да избави от смърт приятеля си. Но аз виждам докъде е стигнал: дал е непочтен съвет заради неговото спасение. Ала дори в края на живота си той се е двоумял дали с право би могъл да бъде упрекнат и обвинен за това.
„Срещу родината, заявява Цицерон, не бива да вдигаш оръжие дори заради приятеля си.”
Естествено, това го знае мало и голямо – „още преди да се роди Теогнид”, както гласи духовитото изречение на Луцилий. Но аз търся едно, желая да знам едно: щом заради приятеля си е необходимо да престъпваме закона и да постъпваме не така, както подобава, ала оставяме непокътнати поне мира и свободата на родината, щом е нужно да се отклоняваме – както самият той твърди – от правия път, то как, доколко и при какви обстоятелства можем да го сторим, къде трябва да спрем?
Прославеният атинянин Перикъл – мъж с изключителни дарби, овладял целия кръг на човешкото познание – е драснал само един щрих, но е изразил по-ясно от другите какво мисли по този въпрос. Помолен от един свой приятел да произнесе лъжлива клетва в негова изгода, той отвърнал така: „Всичко можем да пожертваме заради приятелите си, но не и боговете.”
А Теофраст, в поменатата от мен книга, размишлява върху тия въпроси наистина по-задълбочено, по-точно и по-определено от Цицерон. Но и той не разглежда фактите поотделно, нито ги онагледява със сигурните доказателства на примерите, а изяснява понятията като цяло, в най общи черти горе-долу по следния начин:
„Човек може да понесе едно незначително безчестие или лоша слава, казва той, ако чрез нея успее да принесе на приятеля си голяма полза. Като отплата и възнаграждение за лекия ущърб на накърненото достойнство идва по-голямата и по-тежка чест, че е помогнал на един приятел; незначителната пукнатина и – може да се каже – пробойна в доброто му име бива заздравена с яката броня на оказаната от него приятелска помощ. И не бива, продължава той, да се стряскаме от названията, защото нашата почтеност и интересите на нашия приятел не струват еднакво – тяхната същност е различна. Именно тежестта и сериозността на положението трябва да предизвикват нашето решение, а не звученето на думите или важността на понятията. Защото, ако изгодата на един приятел и нашата чест се намират или в равни, или в почти равни условия, нашата чест, без съмнение, натежава далеч повече. Ако обаче ползата за приятеля ни ще е несравнимо по-голяма, а нашата репутация ще пострада съвсем леко при някакви незначителни обстоятелства, тогава нека забравим за нашето достойнство пред интереса на приятеля: така и големият къс бронз струва повече от тънката пластинка злато.” (...)
И философът Фаворин е дал определение за компромиса, допустим при подобен приятелски жест, като е отхлабил и отпуснал донякъде неумолимите юзди на закона. Ето и думите му:
„Това, което хората наричат дружеска услуга, е всъщност едно леко нарушение на изрядността при нужда.”
По-нататък разсъжденията на Теофраст по този въпрос продължават така:
„Сложно е да се определи нищожността и незначителността на нещата, да се даде правило за човешките задължения, защото понякога неподдаващи се на предписания външни влияния, странични хора, обстоятелства, случайности, неотменими изисквания на самата обстановка господстват, царуват над тези задължения, управляват ги като кормчия кораб, правят ги ту обясними, ту необясними, ту определими, ту неопределими..”
В този дух е разсъждавал и Теофраст – сдържано, сериозно и съвестно – със стремеж по-скоро да раздели и разграничи нещата, а не с намерение и увереност да ги разреши, защото наистина многообразието на обстоятелства и случайности, тънките отсенки и оттенъци на нещата не позволяват да се даде едно твърдо и постоянно, важащо за всички случаи правило, каквото – ако се върнем към началото на моите бележки – бих искал да постигнем.
А ако се върнем към Хилон, откогото започнах обсъждането на тия въпроси, сред многото други често споменавани полезни и мъдри мисли се откроява с доказаната си стойност едно негово изказване, в която той е обуздал със строгостта на мерките двете най-яростни страсти – любовта и омразата.
„Редно е така да обичаш някого, сякаш по волята на съдбата ще трябва да го намразиш, така да мразиш някого, сякаш утре ще го обикнеш” [Авъл Гелий, „Атически нощи”, София, 1985, с.9-13].