Мълчанието на чирака
Тишината съществува под няколко форми във всекидневния живот. Обратно на нейната литературна дефиниция, за нея винаги много се е говорило. Богата по смисъл, изпълнена с различни думи и противоречия, тишината е мъгливо и в същото време близко понятие, представляващо за профана и чирака истинско предизвикателство. Но всичко ни кара да вярваме, че тишината отсъства в света, защото в нейна противоположност светът общува, комуникира. Нищо не се губи при заемането на позиции – както казват професионалистите в тази философска област, пространството трябва да се запълва непрекъснато; профанското време не се дирижира от безцелната мисловност. Шумът за щума е излишното повторение на новия комуникиращ свят. Както казва “с финес“ един автор: „Кръвоизливът на речта се ражда от невъзможния шев на тишината“.
Тишината – пространство на мир и почивка, е необходим елемент на звучността. За да се разбере смисъла на този израз, трябва да се осъзнае, че мълчаливото дишане е витален рефлекс.
В началото на неговата инициация, бъдещият чирак се учи да мълчи в стаята за размисъл. И това проникване в тишината, нещо като бъдещо кръщение, е изпълнено със страх, виждайки сентенциите по стените, без да споменаваме известниа VITRIOL, който не е ясен в тъмнината. Това е първата раздяла с профанния живот. Тук чиракът среща едно лице – неговото собствено отражение. В утробата на майката това също е първото изпитание, което води до самотата и съмнението, началото на пътя.
Бих искал да говоря пред вас за мълчанието на чирака от две гледни точки, които се допълват. От една страна, тишината или мълчанието като интроспекция, а от друга – като първи опит в света на алтруизма.
I. Интроспекция (наблюдение на самия себе си)
Чиракът не е завършен масон, а в развитие, както всички вие, търсейки истината. Инсталиран е на север, в сянката, където царува тишината. За да търси истината или да се опознае по-добре, благодарение на мълчанието, чиракът контролира своите страсти, така че разумът да преодолее емоциите и преди всичко чиракът да слуша, да размишлява.
В инструкциите за чирака е казано, че тишината е първата техника в масонската работа. Така умът и разумът се развиват.
Аз бях инсталиран с доверието на моите братя и това беше най-лесното. Истинската работа започна след това.
Ако чиракът не може да говори, той може само да мисли и така да се упражнява. Много е важно тялото да участва. Става въпрос за физическо участие в един нов свят. Чиракът се променя с мълчанието и се учи да разбира и запечатва в съзнанието си думи. Думата трябва да е високо поставена, осъзната, възприета, свещена. Той трябва да следва този път, да работи върху себе си, да прави интроспекция, да се отдели, но не напълно, от това, което е в профанския живот, за да разбере по-добре смисъла на това, което слуша, което чува и вижда, и на това, което се експозира в светлината.
Като слушам, разбирам по-добре това, което се говори. Речта изпълва пространството. С инициацията и работата на чирака един нов свят се отваря пред моите очи и уши. Мълчанието е загубата на моята независимост, тишината – моята победа. Доста специален начин да задвижим интроспекцията. Като Буда, трябва да реализирам това пътуване в себе си, да почувствам „кръвообръщението, електричеството“ на моя интелект. Залогът е в това: да можем да слушаме, въпреки съпротивата на тялото и на цялото ни същество, което отрича тази неблагоприятна позиция.
Кои са аксиомите? Интроспекция и медитация, за да експериментирам с моите физически и психически граници. Повтарянето на ударите и на Ритуала. Вдъхновение от символиката. Интуиция за бъдещата работа. Концентрация в предстоящата работа, за да намеря себе си и истината. „Помисли добре, преди да говориш добре.“ Това е експеримент на крайностите: физически, сетивни и говорни.
В тишината аз чувствам по-силно моите слабости, покрадва се съмнението, трудно ми е да разбера този нов свят, в който току-що се преродих. Това е цената на търсенето на истината. Не търсим ли всички ние безграничната истина? В тишината няма лицемерие, престореност.Всичко, което мисля, е важно за мен. Не наранявам, нито успокоявам някого. Радвам се тихомълком на едно голямо удовлетворение. В сянката всички дързости са поволени. Те са обидни само за моето его. Освободен от всички метали, аз трябва да се освободя също и от своите предразсъдъци, суета, профанска глупост. Ще ми трябва време.
Чиракът не съди, не участва, неговия глас не се брои. За него убеждението в символите е решаващо. Те не дават нищо конкретно. Тяхното тълкуване е безкрайно. Смисълът им не е еднозначен. Мистериите на Масонството с обгърнати с плътни воали. Редовната и усилена работа може да ни помогне да ги повдигнем, но и това не стига.
Символичният свят не е от най-простите. Мълчанието трябва да позволи на въображението да „щурмува символичната цитадела“. В света на символите ние знаем, че отношението significant – signifie (значимост – средство) е многозначно. Знакът е двусмислен и това дава възможност за безкрайни интерпретации. Свети Паскал в обръщението си към Господ казва: „Вечната тишина на безкрайните пространства ме плаши…” Тя позволява на субекта да опознае неизразимото – това, което не може да се изрече. Ако тишината трябваше да продължава, чувството за безпомощност би било още по-силно и объркващо. Но това е само една скоба.
Защото, както се казва в инструкциите за чирака, целта е да имаме честта да бъдем приети като Калфа. Това ли е краят на търсенето в себе си? Истинската благодат на тишината свършва ли с този цитат? Интроспекцията предполага в тази мълчалива поза да се окажем в позицията на слушател на речта, да изучаваме ритуала и символичния свят, и накрая да намерим интелектуалното равновесие в себе си, давайки преднина на размисъла.
II. Чувствителния свят на алтруизма
Тишината предизвиква чувствителността на чирака. Аз взимам от заобикалящия ме свят, храня се от думите на моите братя, за да намеря своя собствен път. Да създадем, да установим – това ни допира до основното в човека и неговия интелект. Да си припомним пак Будисткия път, който предполага уравновесяване между мъдростта и метода, между мъжкото и женското начало, между тишината и говора. Инициацията е едно ново раждане, споделено с другите. Аз ставам свободен зидар, но също така брат между братята…. Това е нещо като колективно възраждане. Един нов брат, който ще добие опита на символичния свят – това е добиване на познание без учебник. Тишината помага на интроспекцията – на възможността да се спрем и да наблюдаваме себе си. Но интроспекцията не е достатъчна. Тя е само една страна в символичния процес и не би била възможна, ако забравим за заобикалящия ни свят. Но тя е необходимо условие, за да разберем Ритуала и речта.
Какво получавам – Речта или Светлината на братята в действие? Думите циркулират пред мене; тишината е най-доброто условие за да се види тази връзка, за да се свържат думите помежду си, за да се предложат скрите мисли, за да се разкрие частично, оперативната магия на символизма.
В тишината аз си създавам нов език. Наситен с вътрешни монолози, с аргументи от другите примесени към моите, със символични прожекций, това е необходимо за да усавършенствам влизането ми в масонския живот. Този език не е завършен; моята символична дейност трябва да се разяде и се търка с чутите думи, с казания текст и с Ритуала по време на нашите сбирки. Интерпретирането е непрекъснато, мисловната предварителна представа на отговорите е непрекъснато упражнение.
Спекулативната дума кани новото длъжностно лице да се концентрира.
Това е големината на необработения камък или как да се концентрира в една точка удара на чука подпомогнат от длетото върху камъка. Така можем ли да усетим вибрациите на сърцето, в тремолото на произведените звуци. Възприемчива тишина, която докосва и произвежда своя ефект. Отвъд нейните замрежени воали, тишината различава думите, давайки им чрез устата на говорещия силата, която той желае да даде. Въплътената дума не е диалог, изпълнен с интерференции, а една реч от себе си за другите. Това е да признаеш другия, слушайки го и да разбереш смисъла на произведените звуци, да приемеш чрез това мълчаливо съгласие, че неговата дума е неговата истина. Мога ли да напиша, че речта се въплъщава в религиозната истина? Религиозното хваща това, което е жизнено, на латински: religare, religere. Дума, преведена по друг начин (хоризонтално или вертикално) както да избера или да забележа с прецизност. Тук е за мене действието, което започва в тази религиозна тишина в етимологичен смисъл. Връзката между братята се разкрива само в тази прецизна работа върху символите и речта. Благодарение на тази работа, връзката се открива, другият се появява и от тук нататък радостта може да потече в сърцата. Клетва, тайна, мистерия, свещено! Думи, които означават, че съществуват две вселени в тесния път, с граници осветени с мистерии за чирака, но които той чувства с уважение и странност. Тези думи са използвани, когато една структура черпи в нейните основи, за да се предпази. Те имат всички еднакъв начин на комуникация, този на мълчаливата забрана. От едно казано между тях, този, който говори, този който слуша и това, чрез което тази магия оперира – формулираната дума, глагола в действие. Други култури също представят табуто на основата на обществото.
Казаното от другия се намесва даже в излагането на свещената дума. Да запазиш тишината е може би като да запазиш мистерията на връзката между нас, на една изгубена и намерена дума. Тишината е единосъщността на границите на церемониялното. Ние се заклеваме тържествено да я пазим, тъй като тя крие личния живот на Ложата. Братята са пазители на тишината по прави и по задължение. За това без съмнение тишината е пламъка на живота, който трябва да се запази извън и по време на работа. Тя е непреходната връзка, която ни обединява, тази невидима връзка между братята, която би атестирала, че принадлежим на една и съща Ложа. Новият Адам влиза в рая, за да го запази и поддържа. Аз идвам, за да обработвам една мистериозна градина и да извлека, благодарение на вас, полза и радост.